Напоследък все повече и повече виждам постове на жени, които познавам като усмихнати, щастливи и успешни, в които споделят, че страдат от депресия, бърнаут или тревожност. Около мен е пълно с приятели и познати, които усещат, че не се справят като родители и възрастни, въпреки че фактите сочат друго – имат работа, семейства, деца, бизнеси, доброволческа дейности и куп отговорности. Слава богу, повечето започват да осъзнават капана на отровния повърхностен перфекционизъм, който преследваме, и търсят помощ отвън, без да се бичуват за така присъщото на всички нас несъвършенство.
Самата аз минавам през ужасен период, в който всяко нещо се усеща като борба с обстоятелства, грешки, недовършени задачи и битовизми. Живеем в интересни времена (като по китайското проклятие), в среда на пълна несигурност, стрес и страх. На фона на много тежкото ежедневие ни заливат перфектни картинки на перфектни хора, родители и семейства (истински или рекламни, минали през инста филтър и внимателно подбрани, за да представят някакъв измислен или недостижим идеал).
Всеки от нас може да бъде много неща, но не и едновременно, не и всеки ден по 24 часа. Аз съм несъвършен родител, всеки ден греша и се уча. Имам три прекрасни деца, които ме побъркват и които ме радват всеки ден. Даже няма да споменавам дистанционното обучение и всички екстри, които довнесе в ежедневието ни. Имам бизнес, който върви, но ме изправя пред всякакви нови предизвикателства заради инфлацията, проблемите с доставки и факта, че изцяло зависи от хора, а хората правим грешки. За разкош имам и друга работа като преводач, която изисква да пътувам често, като постоянно проверявам къде какво се изисква и съм на тръни дали не съм пропуснала някоя нова разпоредба или изискване.
Някои дни ядем по 3 домашно сготвени ястия от внимателно подбрани продукти, друг път ядем полуготова пица. Давам им сладолед за десерт през зимата. Забравям кой кога е на зъболекар и кога има тренировки. Не успявам да обърна внимание на семейството покрай работата всеки ден - когато мога, гледам да компенсирам, но има седмици, в които не успявам изобщо.
Уча с децата и им помагам, ежедневно консултирам майки, но от седмица Явор се буди всяка нощ в 4 и не заспива до 6 – идва да се гушне, да пие вода и просто да провери дали съм там и на линия. Аз се отнасям с безкрайно търпение към това, а после в 15:00 на следващия ден съм уморена и сърдита. Просто всичко е много напоследък, преумората си казва думата и се натрупва, бавно и постепенно. Ако не се научим да виждаме и изваждаме от себе си тези неща, можем да се удавим в тях – бавно, но за сметка на това сигурно.
За това искам да споделя следната история и да ви помоля да се отнасяте с по-голямо разбиране и прошка към себе си и близките си. Ако това не работи, опитвайте се да гледате на неудачите и на себе си в тях поне със снизхождение и насмешка - колко е важно да бъдеш сериозен все пак е само заглавие на класическа творба, а времената се менят.
Историята е в картинки, и сами ще видите каква може да е разликата между цялата истина и инста версията й:
История в картинки – първата екскурзия с влак на Явор
(версия за Фб/Инстаграм)
Цялата истина
Снимки на Явор в снега, по време на които той реве и се тръшка, защото е на 3 и иска „пак на вла-а-а-а-к“.
Липсващ кадър – аз отстрани, като хем ми е смешно, хем се чудя как да го изкарам от снега и да си ходим, че е време да сготвя 34939 обяд за петчленното си семейство.
Влаковете и екскурзиите са хубаво нещо, но какво ще ядем е сериозен ежедневен въпрос...
Всеки ден. И пак, и пак, и пак...
