Днес ще ви запознаем с Поли - крехка дама, със слънчева усмивка, която отглежда трима сина и куче, двигател на една FUNтазия и инициатор на страхотен проект, благодарение на който все повече български родители ще могат да общуват с повече лекота и по-ефективно с децата си. Е, има и златна ябълка в приказката - нейния съпруг, приятел и партньор - Иво, който я подкрепя и морално и на практика не само вкъщи, а и в проектите, по които тя работи.
А защо ви срещаме с нея и семейството й? Не защото започваме да гледаме с все по-голям интерес към семействата с три деца (добре де, и това също), а защото дълго време следихме дейността на Поли отдалеч и най-накрая решихме с радост да й подадем ръка като партньор и приятел в това да подпомогнем родителите за едно по-осъзнато и по-информирано родителство, от което да се родят уверени, спокойни и щастливи деца.
- Здравей, Поли :) Като първи въпрос не може да не те попитаме как се чувстваш?
(на което Поли ни изпрати следното видео, а ние се смяхме с глас!)
- Една от дейностите, с които си ангажирана е свързана с темата за емоционалната интелигентност при децата. Ти и екипът ти адаптирате информацията на български език, подготвяте материали в помощ на родителите и педагозите. А прилагаш ли ти самата тези техники и методи?
Прилагам ги много от преди да знам, че понятието им е Емоционална интелигентност. Още от момента, в който повечето хора, с които свързвах живота си по онова време говореха, че това са просто философствания, за които никой няма време.
"Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се надува от гордост... Сещам се просто, отделни откъси от любима моя книжка - "Малкият Принц".
Не повярвах, че в наши дни за сериозни се броят хората, които отбягват най-сериозната тема. И много се гордеят с това, че не се занимават с глупости.
Човек някак вътрешно усеща, че за някои неща трябва да се отдели повече време. Като тези с емоционалните ни светове - споделянето им и разбирането им един от друг. Особено ако искаме да не живеем сами, в изолация, където да сме си нещастни, просто заради самите себе си. Разбира се и тогава се намира кого да обвиним за нещастието си.
И макар че израстнах в среда, където тази тема не е била сред силните страни в отглеждането и възпитанието ми, имах щастието да се уча от много странични места.
Чист късмет - че страничните неща са били в посоката, в която съм вярвала, че трябва да се развивам. Чист късмет - че съм попаднала на хора, с които да добия увереност, че темата, която ме вълнува е значима. Чист късмет - че съм имала сили да направя такъв избор...
Защото, когато това не идва от семейната или от училищната среда, е въпрос наистина на огромен късмет да останеш съсредоточен в нещо конструктивно, развиващо. Обикновено примерите са в обратната посока.
Двамата по-големи батковци - Крум и Борис
Малкия Ален
Най-силно почувствах необходимостта от висока интелигентност в това направление, когато виждах как първото семейство, което създадох - се разби на прах пред очите ми. Поради огромна липса на емоционална интелигентност, липса и нежелание за време за разговори, изясняване и изчистване на неразбирателствата. Разбирах, че е крайно необходимо, защото бях с 2 годишно дете в ръцете си, което не исках да обременя с десетки травми... Но и разбирах, че за това са нужни точно двама души - аз... и другият от семейството. Което така и не постигнахме.
Тогава се съсредоточих върху двегодишния си син. Да му дам именно онова време да ми сподели всяко свое състояние, да го обсъдим, да го разясня, да намерим начин да го преодолеем, преди то да се превърне в травмите, от които се опасявах най-много. Правих го като човек, съсипан от своите лични травми, за които никой така и не намери време. Не намери и желание.
От тогава не просто вярвам в това - аз силно и стриктно действам върху това - никога да не оставя неизяснени ситуации между мен и хората, на които държа. Да не пропусна заради своето его да "вляза в обувките на другия“. Да се опитам да мисля като него, за да разбера действията и причините за тях. И да потърся заедно с него вариантите да продължим нататък.
Това ми взе много от съня, нервите, спокойствието, цвета на косата - но ме научи на това, че друг начин за здравословен светоглед - няма. Такъв, който да е здравословен не само за мен, а и за хората, които обичам, с които искам да свържа живота си.
- А имаш ли време изобщо да се вгледаш в себе си с тези 4-ма мъже в къщата, без да броим кучето?
Дали се вглеждам в себе си... Опитвам.
Откровено - не ми остава време. (Видяхме във видеото :D)
Една от най-големите ми грешки и към днешна дата. Защото това неминуемо води до ескалиране на недоволство, гняв и депресивност в някакъв момент. Вярвам, че е просто фаза, защото децата са все пак още малки, кучето все така космато, работата все така много, домакинските задължения - все така безкрайни... Просто търпеливо изчаквам момент, в който да имам тази възможност.
До тогава съм се съсредоточила да се вглеждам в семейството, да мисля за другите неща, които никой няма да помисли вместо мен - да не бъда пречка, тежест, неудобство, травма - за хората, на които държа, с необмислени и непремерени действия. Да създам средата, която да им осигури здравето и спокойствието. Има достатъчно фактори, които се опитват да ме изместят от посоката ми. Смятам за голям свой успех все по-нарастващата си способност да не се разконцентрирам от крайно набелязаната цел.
- Разкажи ни малко повече за това как започна всичко. Когато ние разбрахме за FUNтазия, впечатление ни направи, че това не е просто поредната частната детска градина или детски център. Отношението към децата, вниманието върху техните нужди и развитие беше различно. Как стигна до идеята и какъв е пътя, който извървя до реализирането й?
Поли: След развода си най-силно усетих нуждата от подкрепа. Онази, която имаш - не за себе си, а за някого, когото обичаш. В случая това беше първородният ми син Крум.
Имах безброй много ситуации и случки, които ми даваха да разбера, че съм толкова сама в отглеждането на това дете, че ужасът от това успяваше да ме погълне за секунди. Давах си сметка, че вероятно много хора са така, много деца са в същата ситуация.
Това, което ме спаси, в това да продължа, много дълго след като казвах, че повече не мога - беше Крум. И това, че за миг не си позволих да остана затворена за него и всичко, което той искаше да ми сподели и да преживеем заедно.
Един ден Крум ме хвана за ръката и ме задърпа към една поляна с много накацали гълъби. Каза ми: "Виж, те са тъжни... може би майка им и татко им са си тръгнали и те сега са сами". Боли, когато го боли - този когото обичаш.
Не спирах да си представям какво ли щеше да бъде, ако не бях така сама в това. Ами ако имаше поне още някой, който се интересува от това какво се случва със сина ми, какви са неговите емоционални терзания, някой загрижен за неговото порастване и израстване.
Представях си, че някой ден ще има местенце, за точно толкова несигурни, но търсещи родители, уплашени от отговорността за поверения им живот и опитващи се да стигнат до значимите истини в отглеждането му. Местенце, което не им осигурява просто време.. а споделяне на истории, съдби, решения, емоции.
Месеци по-късно срещнах Иво. Познах го... като човека, с когото съм сигурна, че мога да споделя моята история, съдба, емоция... и решения за бъдеще. Той също беше сгушил в сърцето си един малък калпазанин, който го подтикваше да мисли, търси, открива - Борис.
Не след дълго му споделих и за идеята си за това местенце. Създадохме го заедно. Като потребност - за нас самите, заради нашите деца - с опита, който вече имахме покрай тях. Със знанията за живота, които именно те ни бяха дали. За други - ей такива като нас. Които търсят не просто мястото, а Средата, в която да се споделят. И те, и децата им. Да получат емоционалната подкрепа в отглеждането на своите деца.
Създадохме FUNтазия с много любов - към собствените ни деца, но и един към друг - с мисълта да подарим много от нея на нейните посетители. които се превърнаха и в наши приятели. Срещнахме прекрасни хора. Всички те имаха нужда от нея - точно такава каквото е. Тя никога не е била просто място. Тя е ХОРАТА, споделящи емоция с ДРУГИ ХОРА... Заедно.
Иво: Когато искаш да споделиш идея за среда, в която възрастни хора работят заедно за детското развитие, чрез което всъщност развиват и себе си - това звучи като фантазия, на която много хора няма да повярват. Затова я материализирахме в място - за да е примерът, че може да е много места. Така идеята, която си нафантазирахме беше FUN, не защото звучи нереално, а защото е истински забавно и приятно, когато тя ни събира заедно.
За мен FUNтазия започна с един телефонен разговор, в който Поли ме пита искам ли да направим нещо заедно - за децата. В онова лято преди 3 години за първи път показахме нашия Безименен Герой.
Неговото име може да е такова, каквото решите във всеки момент, защото всички сме така. За теб аз съм Иво, за моите синове съм Татко, за някои съм професионалист, за други - идиот. Така, че не се колебайте да кръстите Безименния герой според вашите чувства. Той надали ще има нещо против.
СЛЕДВА...
Част 2 - Практично за емоционалната интелигентност
